Хряс, изпаднал в несвяст под дъждовния храст,
Капки пролетна умора изведро, пара вдигат над едно примигващо око;
Стича се течно чувството вечно,
ведно бе врекло, красотата навеки самота е облекло.

Само едното е далеч от реброто, но тупти още, знае ли,
защото
чистотата на въздуха съвпада с честотата на играта на колело.
Това са думи само, образно, но дали могло е показно?

В тишината не можа се скрие от шумния вик,
а горски път от земята до река,
но не донесе ека до небесата, зърне ли нагоре към висина;
падна като прободен от бик.

На опелото не допря се потеклото,
само, само едното, де-що свири горкото,
ала тялото всички тонове отпраща до блатото,
де жабата квака до преграка

"дори красотата не ще те скара със самотата", 
ами то, едното, с перкусии зазвуча:
с крилата ще иде само едното, що е любило този, когото
бедността му крила красота и така във вечността.