Ще дойде ли моментът, в който ще се гордея със завидните си постижения или само ще вися и ще пиша разни тъпи постчета?

Ще се видя ли доволна от себе си, можеща нещо специално, умееща нещо различно и независима? Ще рискувам ли повече от всичко, или ще си вися наплашена, че светът се е свършил за мен?

Ще продължавам ли да гледам как другите преуспяват, а аз си вися неправеща нищо, незавършвайки нищо? Пропаднала в някаква бездънна яма, непостигаща нищо с години. Ще се хлъзгам ли на обелки от банани на всяка крачка или ще вървя? 




Ще си видя ли банковата сметка пълна с плодовете на ума/хитростта/таланта си, или ще живея с родителите си докато не се сбабичосам, неможейки да си купя едно нещо без те да ми дадат пари? 

Ще продължавам ли да търся хората, просто, защото са намерили как да уплътняват времето си пълноценно? Или ще стана човек, който го прави без да се замисли и всъщност никой не му е необходим?

Къде ми отиде безстрашието? А? Къде?
Къде ми се затри характера? А?
Къде ми отиде "Аз-ът"? Къде?



Няма ме. Никъде съм. Не съществувам. Измислена съм. 

Съм случването на неслучващото се.
Плод на щастливото следване на нещастието съм. 
Съм лицето на безличието. 



И не искам да променя това, което обичам в себе си. Променя ли го, няма да искам да драпам повече. Чувствам се по-изцедена и непотребна след всяка промяна. Да угодя на другия. Да се съобразя с несъвършествата му, за да живея в неспор с него. Да стана подлога, за да ми вършат услуги. Трябва да стана нищо, за да съм нещо. Това ме съсипва. Моето положение ме убива. Това не би трябвало да е животът. Не може светът да е толкова безумно несправедлив и грозен. Не може да трябва да правя неща, които съм отричала винаги, за да не съм това, което съм в момента.

Никога няма да съм доволна от живота, това е истината.